Брой нюанси
Едно, две, три, четири, пет. Пет локви трябва да прескоча, докато стигна до навеса. Един човек паркира колата си и ръбовете на панталоните му се затичват към входа на блока. Едно, две, три, четири, и той вече се скри, а присвитите му очи останаха запечатани в студените дъждовни капки. На вратата на магазинчето лелката от 32ри апартамент, облякла розов дъждобран и крепейки вчерашния вестник на главата си, се кани да излезе в бурята. Трябва да накисне боба или лещата или ориза, за да може да сготви на време, но колебанието още шава зад изпотените й очила с оранжево-червена рамка. Момченцето от втория етаж, с което си играе внукът й всяка неделя (и понякога в събота) избърсва носле с опакото на дланта си и продължава да рисува едно, две… трето тъжно личице по потния прозорец. Тогава идва майка му, сграбчва го с орловите си нокти и го понася в топлото му гнездо. Жълто-русата й маникюристка затваря шарения си чадър и се заравя изцяло в синята си чанта. Не от първия път, ами от втория улучва джоба, където са ключовете, отваря и се шмугва бързо във входа, формирайки една човешка дъга с движенията си. Над нея един старец откача единствената останала щипка и прибира последния бял потник от простора.
Това е, всички други са се изпокрили вече, а аз се свивам в сивото си палто, което упорито ми отказва помощта си срещу нападенията на вятъра. Сама и безпомощно оплетена в кичури от косата си, си спомням как на петия си рожден ден си пожелах да мога да ставам невидима, щом преброя до пет. Сега ръцете ми са лилаво-червени, а краката ми са боси и отново се опитвам да разбера с какво броене да разваля магията.
Я… колко много врабчета са накацали на ония первази…
Блог в WordPress.com. Theme: Duotone by Automattic.
